Повечето от нас, родените и израснали в България, от детските си години имаме пасторално-идилична представа за овчар и неговото стадо: представа, отразена в песни като „Когато бях овчарче“, които ние, като деца, с удоволствие пеехме. В моето, а предполагам и в съзнанието на тези, които никога не са упражнявали пастирска дейност, когато стане дума за овчар и стадо, изниква представата за весел мъж с кривак в едната ръка, който носи на рамото си торба, пълна с дъхава питка, сирене, и няколко стръка лук. В представите ни стадото е от кротки овци и техните агънца, които напълно се покоряват на пастира. Вероятно най-честата ни асоциация е за стадо овци, понеже знаем, че козите са неспокойни, своенравни, катерят се по недостъпни скали и места, крият се в шубраците и са непокорни, поради което е доста трудно да бъдат събрани на едно място и следователно максимално затрудняват пастира.
Така, според нас, докато стадото овци кротко пасе в бизост до река или буен поток, овчарят удобно е седнал или дори се е излегнал на черга под сянката на някое дърво, свири на кавал и безгрижно съзерцава заобикалящата го природа, докато настане време да пребере овците в кошарата или да ги върне вечер на техните собственици. Безпорно, такава представа не отговаря дори на българската действителност, но е почерпана от нея: нашата страна е дарена от Бога с много пасища, благодарение на четирите годишни сезона, както и с питейни източници от различен вид: реки, потоци, езера, извори, кладенци.
Не такива е реалността в Палестина, особено по времето на патриарсите Авраам, Исаак, Яков и неговите синове, но, разбира се, и по-късно. За разлика от България, Палестина е страна с голям недостиг на сладководни богатства. Особено в сухия сезон е трудно да се намери вода дори за хората, още по-малко за напояването на животните. Затова особено за водните извори и кладенци, в които има вода през цялата година, в Палестина избухват конфликти между отделните родове и племена (Бит. 21:25-31; Бит. 26:19-21).
Свръзан с недостига на вода е друг проблем, пред който се изправя всеки пастир в Палестина: намирането на пасища за стадото. Оскъдните места за паша стават причина за спор дори между близки роднини. Не рядко започват сериозни конфликти, като малко от последните се разрешават в дух на мир и разбирателство, какъвто е случаят с Авраам, който благородно предлага на своя племеник Лот да се разделят, та овчарите на стадата им да не стигнат до някакво насилие (Бит. 13:6-11).
Тези трудности по отношение на пашата в Палестина и съседните ѝ земи са засвидетелствани в един извънбиблейски извор, произлизащ от Египет. Това е т. нар. „Повест за Синухет“, чийто текст е записан в паписури, датирани още от 20-16 в. пр. Хр., т. е. по времето на библейските патриарси. Текстът на повестта е подобен на автобиография, в която главният герой Синухет описва своите житейски трудности и перипети: поради интриги в двореца на фараона на Синухет се налага да бяга и бързо да напусне Египет. След много премеждия той се настанява в земята Яа, която повечето учени определят като Палестина или такава, намираща се в близост до нея.
След години, прекарани в Яа, Синухет придобива част от тази земя, но постоянно му се налага да се бори с номади и полу-номади, които се опитват да отнемат пасищата и водните му извори. В повестта Синухет със задоволство описва как той успешно пропъжда нежеланите претенденти от своите поляни и водоизточници.
Освен неволите на палестинските пастири, свързани с описаните трудности по изхранването и осигуряването на постоянния водопой за стадата им, са налице някои не малки опасности. В библейските времена Палестина изобилства от опасни диви животни: мечки, лъвове, вълци, лисици и др., които пастирите трябва да прогонват или пък с които дори да се борят, за да запазят стадата. Ако пастирят не пасе собственото си стадо, а това на господаря си, когато някой хищник погуби някое животно от стадото, пастирят трябва да представи разкъсаното животно пред господаря си и да го заплати (Бит. 31:39). Към ежедневните опасности от нападение на дадено стадото от страна на диви животни се добавя тази от крадци и разбойници, които биха искали да похитят част от стадото или дори всички животни (срв. Йоан 10:10).
Макар пастирят в Палестина да разполага с дълга тояга, за да може да брани стадото си от нападения на животни и хора, както и с малка, закривена тояга (кривак), за да може да помогне на някое паднало в яма или заплело се в храсти животно (срв. Пс. 23:4), се убеждаваме, че пастирският занаят в старозаветни времена е тежък и неблагодарен, свързан с много трудности и загуби. Затова истинските и добри пастири, които могат да запазят и дори да умножават стадото, са високо ценени, а добрият пастир става метафора и титла, която се отнася към Бога.
Бог, като истински пастир на Своя народ, чрез Мойсей извежда Израил от Египет, успешно го превежда през „долината на смъртната сянка“ (Пс. 23:4; Пс. 107:10), т. е. през пустинята, като го пои с вода от скала (Изх. 17:6; Пс. 78:16) и го храни с мана (Изх. 16:14 и сл.). Накрая на това странстване през пустинята еврейският народ започна да се убеждава, че Яхве е единственият истински Бог, понеже Господ общува с, грижи се за и насища всяка нужда на народа. Влизането в Обещата земя (Палестина) е краят на насищането с мана и извеждането на вода от скала, но този край слага ново начало – началото във взаимоотношенията на Бога с Израил като народ. В течение на цялата история народът „много пъти и по много начини“ (срв. Евр. 1:1) се уверява, че Бог не само го насища, но че дори воюва срещу враговете му (Изх. 14:14; Втор. 3:22) и ги побеждава, подобно на пастир, който успешно се грижи и защитава стадото си от нападенията на хищници.
Божията всецялостна и всеодайна грижа за Израил в историята дава обосновано чувство на доверие и увереност на всеки, търсещ Господа, че Бог няма да го изостави дори във времена на бедствия и утеснения. Човек има сигурността, че Бог ще насища и удовлетворява всяка негова нужда (Пс. 107:9). Затова Бог е призоваван и заедно с това е прославян като „мой пастир“, пастир Който никога няма да изостави никой човек.
Бог не само води като стадо народа Си към познание на Себе Си (Пс. 78:52-53), но Сам, по един невероятен и категоричен начин, засвидетелства Своята грижа за словестните овце, т. е. за Израил а и за всичи хора, като изпрати Своя единороден Син (Йоан. 3:16), за да „потърси и спаси погиналото“ (Лук. 19:9), Господ Исус Христос тържествено благовести: „Аз съм добрият пастир“ (Йоан. 10:1 и сл.).
С тези думи Той се представя като очакваният от Израил, обещан на Давид потомък, Месия, Който е описан от пророците Йеремия (23:5-6) и Йезекиил (34:23-24) като истински пастир-водач на народа. Господ Исус не само е Месия, а Бог, добрият пастир, затова думите Му „Аз съм добрият пастир“ не са само себеизява, декларация на месианското Му достойнство. Те са засвидетелствани от делата, които, според Свещеното Писание, само Бог може да върши. Господ Исус утешава и наставлява народа, като му дава пълно и съвършено познание на Закона и Божията воля (Мат. 5-7), насища гладни (Мат. 14:14-20), изцерява болни и възкресява мъртви (Лук. 7:22).
Тези Христови дела са само предвкусване, подготовка за онова дело, което само добрият пастир можеше, трябваше и най-вече искаше да извърши. Това дело Господ Исус изказа с няколко думи, в които изрази най-важната причина за Своето въплъщение: „добрият пастир дава живота Си за овцете“ (Йоан 10:11б).
Може би има пастири, които, защитавайки собственото си стадо, в борба със зверове, при стълкновение с разбойници или поради други обстоятелства са загубили живота си, но Господ Исус, добрият пастир, доброволно даде живота Си за нас, доброволно отделилото и заблудило се чрез греха човечество (Ис. 53:6). Това дело на Господ Исус надвишава всички представи, очаквания, всеки ум. То е дело, пред което човешкият разум и логиката остават безсилни и безмълвни. Това е напълно, дълбоко потресаващо дело и то във всички смисли на тази дума. То е актът на Божествената любов, който напълно промени човечеството, цялата твар, целия порядък: Господ Исус Христос, добрият пастир, стана агнец. Без да престане да бъде пастир, Той стана агнец „без недостатък и пречист“ (1 Петр. 1:19), като принесе Сам Себе Си (срв. Евр. 7:27 и пара.) за греха на света (срв. Йоан 1:29). Той понесе на кръста греховете на всички ни: моите и твоите (1 Петр. 2:24), като така, чрез Своето докрай отдаване, т. е. чрез Своята смърт и Своето възкресение, ни оживотвори и върна към спасителното общение с Бога.
Господ Исус веднъж завинаги принесе Себе Си в жертва, която няма нужда да се повтаря (Евр. 7:27). За да можем ние да бъдем съпричастни на Неговата жертва, на Самия Него, Той, като добър пастир, направи и прави нещо, което беше предвкусено от автора на Пс. 23. В Пс. 23:5 псалмистът благодари и същевременно прославя добрия пастир Бога с думите: „Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми…чашата ми се прелива”. Картината на приготвена трапеза през очите на враговете е взета от египетската практика фараонът да почита своите военачалници, които са победили египетските врагове, като заповядва да им бъде приготвена трапеза пред лицето на победените противници.
Псалмопевецът, уповавайки се на Бога, знаейки неговата грижа, приспособява и разширява смисъла на тази египетска практика: Яхве, живият, единствен Бог, Който се грижи за Своя народ и за всеки един човек, Сам приготвя трапеза и като добър домакин се грижи Израил да бъде насищан, да не се нуждае от нищо. Но пълното насищане на Израил, пълното насищане на всички нас, от всички времена и народи се изпълни и се изпълнява и днес, когато по време на Господна вечеря се казват думите: „вземете, яжте, това е Моето тяло…“ (Мат. 26:26б), „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет“ (Мат. 26:27б-28а). Следователно, Господ Исус, добрият пастир, пожертвалият се Агнец, се дава изцяло за нас в Причастието.
Господ Исус винаги ни дава всичко необходимо за нашия живот. В причастието Бог ни дава много повече от всички блага, с които ни насища, понеже не ни дава нещо, което поддържа живота ни, а ни дава Самия Себе Си, истинския и никога несвършващ живот. Когато Господ Исус ни кани на Своята трапеза за причастие и Сам ни се предлага като причастие, ни дава да вкусим, че Той е благ (Пс. 34:8), че Той е единственият, Който изцяло, напълно, съвършенно ни засища. Вкусвайки Него ние вече не се нуждаем от нищо друго, понеже сме наситени със съвършения и сме в непосредствено и блажено общение с Бога.
Това чудесно насищане с Господ Исус, в което ние вече нямаме никаква нужда св. Никола Кавасила (1332-1371 в. сл. Хр.) синтезира в следните думи: „Защото за нуждаещите се светии няма нещо такова, каквото Той (в см. Исус Христос) да не е, понеже Той ги ражда, прави ги да растат и ги насища. Сам Той ги освещава и им дарува самия Себе Си. Самият Той е насищащият, но заедно с това е храна, която Той явява като хляб на живота, като Сам е това, което доставя“.
Затова, като имаме такъв Пастир, Който не само ни ръководи в живота ни, предпазва ни и удовлетворява всякаква наша нужда, нека да пристъпваме редовно към Христовата трапеза и да се храним с тялото и кръвта Му, като по този начин Му ставаме съпричастници сега и във вечността. Амин.
Коментари
Анна Маринова 