Нетварният Бог, Който стана творение

„Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява” (Кол. 1:17 )

Колко ли странно, дори парадоксално, звучи нашето християнско благовестие на хората, които не са християни? Макар, че християнското послание, посланието за изкуплението на хората от греха и смърта (Кол. 1:14), за спасението, извършено от Господ Исус на кръста (1 Сол. 5:9-10), за вечното блаженство и възстановяването на Божието творение във вечното Божие царство (Кол. 1:13), трудно могат да се синтезират в няколко думи, то, все пак, по мое мнение, основната, най-съществена блага вест на Божието слово – Библията, е изразена с думите: „И тъй, велика е тайната на благочестието: Който, т. е. Бог, се яви в плът“ (1 Тим. 3:16).
Проповедта, че „Словото стана плът“ (Йоан 1:14а) и досега е нещо странно за човешките възприятия (срв. Ис. 53:1; Деян. 17:20), понеже никоя друга религия не изповядва, като основен краеъгълен камък на своите учения, че Бог е станал човек. Също така никоя не смята, че в някакво (дори далечно) бъдеще Господ би имал такова намерение. В другите религии Бог, дори когато е възприеман като Личност, както това е в останалите монотеистични религии, е великият и вмемогъщ творец. Той, макар да обича Своето творение и да се грижи за човека, все пак остава и винаги ще остане недостъпен за съпричастие от страна на човека.
Всъщност, още старозаветните представи за Бога и отношенията между Бога и човека съществено се отличават от тези, на иначе твърде напредналите в икономическо и културно отношение, съседни на Израил, езически народи.
Според акадските митове Атрамхазис и Енума елиш (Когато горе), разпространени в Месопотамия, хората са създадени от боговете само и единствено поради необходимост някой да извършва тежката работа по подръжката на двете големи и важни за живота в Междуречието реки – Тигър и Ефрат. Митът Атрамхазис представя хората като заместници на малките богове игигу. Игигу повече не можели да носят тежките кошници, пълни пълни с пясък, тиня и камъни, които материали събирали от коритата на реките Тигър и Ефрат, с цел осигуряването на безпрепятствения водооток.
Според текста на Атрамхазис, когато изминали 2500 години, боговете игигу повече не можели и не искали да извършват тази непосилна и неблагодарна работа. Затова те организирали бунт, като обсадили дома на техния началник – бог Енлил. Последният се видял принуден да признае правото на игигу и се обърнал към бог Енки и богинята майка (Беле илит) за разрешаване на проблема. Бог Енки и Беле илит заедно сътворли хората, които, по принуда, поели изцяло работата на игигу. Но, за съжаление на боговете, хората се оказали далече по-умни и интелигентни, способни да се развиват. Божествата се почувствали заплашени за своето положение. Трябвало да се предприемат спешни мерки срещу хората. И божествата предизвикали потоп, за да унищожат човешкия род. Въпреки не малките старания на божествата потопът не успял да заличи нежеланите вече човеци.
Съвсем различна е библейската представа за отношенията между Бога и човека. Макар в Бит. 2:15 да се пише, че Господ поставя човека, за да обработва и пази райската градина, от двата разказа за сътворението (Бит. 1 и 2 гл.), а и от цялото Писание на Стария и Новия Завет виждаме Божието отношение към нас, хората.
Бог сътворява човека в края на шестия ден (Бит. 1:26), едва когато за човешкото съществуване са налице всички условия. Св. Йоан Златоуст (+ 407 г.) справедливо тълкува този факт, както приготовления за посрещането на цар: както за идването на царя трябва да се направят подобаващи приготовления, та посрещането на царската особа да съответства на достойнството ѝ, така Бог Сам приготвя всичко, за да може човекът да бъде подобаващо въведен в творението. Това тълкуване на св. Йоан Златоуст безспорно се основава и на факта, че в ст. 31 на Бит. 1 гл. човекът се представя като венец на всички твари.
Човекът е творение, чието създаване е окачествено не само като добро, както това е при другите творения (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21, 25), но като „много добро“. Думата טוֹב (добро) означава, че сътвореното точно отговаря на своето предназначение, на целите, за които е сътворено. От думите „много добро“ разбираме, че човекът се явявя завършекът на творението. Завършек, който, от своя страна има своето съвършенство в обещнието с Бога. Изпълнението на задачата, която Бог дава на човека: да обработва и пази градината (Бит. 2:15) се разбира в смисъл, че човек оглавява творението, за да го привежда към Бога. Това означава, че хората трябва да са управители на творението от и в Божие име – да се грижат и опазват всички творенията, цялата природа.
Хората са единствените от Божиите създания, които Господ не извиква към съществуване с думите „да стане, да има, да бъде!“, както направи с другите твари (напр. Бит. 1:4 и сл.). При сътворяването на човека Бог говори за него. Свещеното Писание ни прави съпричастни на този божествен разговор: „Нека да създадем човек по наш образ и по наше подобие“ (Бит. 1:26). Този Божествен диалог, според отците на Църквата, намеква за „съвета“ на Света Троица, т. е. това е Божественото желание, обсъждане и решение за сътворяването ни.
Нещо повече, освен че Бог сътворява хората като завършек, като съвършенство на творенията Си, Той дарува човека със Своя образ и подобие (Бит. 1:26). Въпреки различните мнения през вековете, какво трябва да се разбира под думите „божий образ“, съотв. „божие подобие“, всички тълкуватели (древни и съвременни) са единодушни, че поради Божия образ и подобие човекът съществено се отличава от всички други твари. По думите на св. Йоан Дамаскин (+ 749) човекът е нов сътворен ангел: от душа и тяло, понеже обединява в себе си и изразява цялото творение – невидимия ангелски свят и видимата материя.
Така сътворени от Бога, дарени с Божия образ и призовани към богоподобие, т. е. към причастност с Бога, първите хора – Адам и Ева можеха да приведат всички твари към Бога (Бит. 2:15). Но, за жалост, Ева, а после и Адам, пред нетварното добро – Бога предпочетоха тварното добро – плода за познаване добро и зло. Призивът човек да стане като Бога, т. е. да бъде богоподобен, е вложен от Бога в човека (Бит. 1:26), това е и наша задача. Но богоподобието е възможно само и единствено в общение с Бога.
Адам и Ева пожелаха да станат богоподобни без Бога, сами, отделени от Него. Нещо повече: те дори постъпиха още по-неразумно, като решиха, че посредством творението (плода за познаване добро и зло) могат да станат богоподобни (Бит. 3:4-7). В това доброволно и егоистично отделяне на Адам и Ева от живителното общение с Бога се състоеше грехът на праотците. Грехът не засегна обаче само Адам и Ева, но внесе разделение между човечеството и Бога, между хората и всички творения, като последните също страдат и някои от тях – умират (Рим. 8:20-22).
За разлика от боговете в езическите митологии, които божества или во веки наказват хората за някакви техни грехове (напр. мита за Сизиф) или пък се страхуват от хората, чувствайки ги като заплаха за своето божествено положение и поради това се опитват да ги унищожат, Бог, истинският, живият, Който сътвори света и човека само и единствено поради Своята любов, вместо да погуби съгрешилите Адам и Ева, пое отговорността за възстановяването на човека и цялото Си творение. Бог извърши нещо, което до това Божествено действие ухо не беше чувало, око не беше видяло и на човек на ум беше идвало (срв. 1 Кор. 2:9). Бог, неописуемият, невидимият, всемогъшият, творецът на небето и земята „приклони небесата и слезе“ (Пс. 18:9).
Но Бог не просто слезе, като някаква изява и заява на Своето божество и всесилие. Бог Слово, Исус Христос, Който е „образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание (Кол. 1:15)“ стана истински, реален човек, човек от плът и кръв: човек като мене и тебе, но без грях (Евр. 4:15). Господ Исус с това, че стана Човек, възстанови нашето общение с Бога, общение, които ние бяхме прекъснали, но което сами, със собствени сили, не можехме да възстановим.
Новият Адам, Господ Исус, Който стана творение, без да престане да бъде Бог Творец, първородният „преди всички твари“ (Кол. 1:16) чрез Себе Си приведе към Бога не само нас, но също така: „видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко, което чрез Него бе създадено“ (Кол. 1:16). Той извърши това, което Адам и Ева, а и всички хора, поради греха, не можеха да извършат – да свързват творението с Твореца и постоянно да принасят на Бога себе си и творението.
Господ Исус, новият Адам (1 Кор. 15:22), като истински човек, се явява онова твърде добро творение, за което се пише в Бит. 1:31. Той, като съвършен Адам, е венецът, смисълът и същевременно крайната цел, завършекът на всички Свои творения. Затова всички творения в Господ Исус и чрез Него имаме своето истинско съществуване. Този истински, пълноценен живот във всякакъв смисъл, се изразява от употребения в ст. 16 на 1 гл. на Посланието до Колосяни – от гл. συνίστημι, който означава „съществувам заедно със“.
Следователно без Господ Исус Христос не само не би било възможно нашето съществуване, съществуванено на всички твари. Без въплъщението на Бог Слово между нас и Бога, между нас, тварите и Господ винаги би имало една непреодолима граница, дори бездна. Това е бездната, която естествено съществува между нетварния Бог и Неговото творение. Следователно причината за въплъщението на Бог Слово не е само изкуплението на човечеството и възстановяването на прекъснатото от страна на човека богообщение. Причината за въплъщението е желанието на Бога между Него и човека, венеца на Неговото творение, да няма прегради. Това желание на Бога не е породено от някаква Негова необходимост, а само и единствено от Неговата любов, понеже любовта е тази, която премахна всички прегради, която свърза Бог и човек.
Такава преграда между Бога и човека няма и за нас, понеже в тайнството Кръщение Бог дарува лично на всеки от нас да бъдем нови твари (Eф. 2:10): изкупени, излекувани, възстановени от греха и в Христа – победители на смъртта. Затова ние можем и казваме на Бога „авва“, т. е. Отче (Гал. 4:6). В Бога, Който ни призова да бъдем „съобразни на образа на Неговия Син“ (Рим. 8:29), ние не сме далечни на Него творения, а сме „съграждани на светиите и членове на Божието семейство“ (Еф. 2:19). В Бог Син ние, по благодат, чрез осиновяването в Христос, сме Божи синове и дъщери, наследници на вечния живот (Рим. 8:17). Нещо повече, в Господ Исус Христос ние ставаме „съпричастници на Божественото естество“ (2 Петр. 1:4), т. е. по Божия благодат участваме в Божествения живот, както клоните на лозата са напоявани от нейния сок (срв. Йоан 15:4).
Наистина, ние, макар и сънаследници и съпричастници на Христос, все още вкусваме смърт. Останалите творенията също все още умират. Но във възкръсналия Господ Исус, като пръв плод, пръвороден от мъртвите (1 Кор. 15:20; Кол. 1:18) ние, а и цялото творение, побеждаваме смъртта и тлението. В Господ Исус, в Бога станал човек, Бог извършил това, което не бе и не може да бъде очаквано от нито един бог в друга религия.
Ние тварите очакваме нашето предстоящо прославяне при второто Христово идване. Тогава Господ Исус, като Бог творец и истински човек, ще обнови напълно цялото творение – ще има ново небе и нова земя (Отр. 21:1), където вече няма да има болка и скръб, а смъртта ще бъде погълната от вечния и блажен живот в общение с Бога и помежду ни. Тогава ние, а и всички творения, общувайки блажено с Господа и помежду си, ще Го прославяме, казвайки: „О, смърт, къде са язвите ти? О, шеоле, къде е погубителната ти сила?” (Ос. 13:14). Амин.

Advertisements
This entry was posted in Публикации - Анна Маринова. Bookmark the permalink.

Пишете ми

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s