Исус, Варава и Пилат

„Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек; (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия); Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Рим. 5:7-8).

Ако можем да попитаме някой елин от времето на Господ Исус как си представя божествата, то той би ни отговорил, че Божествата живеят на Олимп, че пият амброзия, божествения нектар, че се наслаждават на своята божественост и в редки случаи общуват с хората. И когато го правят божествата не рядко причиняват на хората злини и страдания. Боговете имат безброй страсти като гняв, завист, плътска похот, омраза и пр., затова философи като Сократ, отричат тези божества и вярват в един Бог. Такива мислители са окачествени като „атеисти“, т. е. не вярващи в боговете. Един от малкото, който са близко до божествата, наречен „титан“ и помага на хората е Прометей. Според мита Прометей, макар че подкрепял Зевс, поради факта, че помагал на хората и им дарил огъня, за да могат да оцелеят, по заповед на Зевс бил прикован на една скала. Всеки ден огромен орел идвал, за да яде черния дроб на Прометей. Най-накрая, за да се избави от гнева на Зевс, Прометей бил принуден да му открие една тайна.
В мита за Прометей древните елини са изразили един копнеж, копнеж, който се среща и в Израил, където има вяра в единия, истински Бог. Този копнеж е Бог не само недвусмислено да свидетелства, че промисля и се грижи за хората (както Той прави в историята на Израил – срв. Втор. 4:34), но копнеж Бог да бъде по-близо до хората, копнеж хората, обикновените и грешните, да бъдат по-близо до Бога.
И наистина, за разлика от езическите божества, които (според митологията) не рядко се отнасят зле с хората или въобще не се интересуват от тях, живият Бог е Бог, който действа в историята. Господ стори това, което „за юдеите е съблазън, а за езичниците – глупост“ (1 Кор. 1:23): Бог Слово стана Човек (Йоан 1:14).
За съвременните на Господ Исус Христос елини е неприемливо Бог да е един единствен, Той да се грижи и промисля за хората, да желае да общува с тях. А благовестието, че Бог е станал Човек, че е дошъл за спасението на всички хора, които чрез греха са отделени от Бога, е повече от неприемливо (срв. Деян. 17:32). И това е така, понеже в платонистичните представи тялото е затвор за човешката душа. Очевидно, още по-недопустимо е да се мисли и да се вярва, че Бог би желал да стане човек и то заради хората.
Израил е подготвян от Бога „много пъти и по много начини“ (срв. Евр. 1:1), за да може да приеме обещания Месия като изкупител от греховете и като спасител. Но още когато Девтероисаия (Второисаия) обещава възстановяването на Израил в исторически смисъл, в т. нар. Четвърта песен за Божия раб (Ис. 52:13-53:12), се изразява съмнение дори в изпълнението на пророческите думи по отношение на завръщането от Вавилонския плен. За тогавашните слушатели на Второисаия също е очевидно, че пророкът говори не само за Израил, но и за Месия, което още повече извиква неразбиране. Затова вероятно в четвъртата песен за Божия раб авторът пита реторично: „Кой е повярвал известието ни? И на кого се е открила мишцата Господна? (Ис. 53:1)“ Очевидно, в месианското бъдеще Бог ще стори нещо, което никой човешки ум не може да помисли и разбере. Целият текст на Четвъртата песен за Божия раб впечатлява в нейния исторически, но най-вече в нейния месиански смисъл. Искам да изтъкна два, според мене най-важни стиха (4-5), в които се синтезира цялото пророчество. В Ис. 53:4 за Божия Раб, т. е. за Месия се пише: „Той наистина понесе печалта ни, И със скърбите ни се натовари“. Глаголът סָבַל (sabal) означава „доброволно нося товар“. Така става ясно, че Месия доброволно „носи греха на света“ (Йоан. 1:29), т. е. на всички хора, независимо юдеи или езичници.
Когато четем следващият ст. 5 на Ис. 53 гл. „но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония; на него дойде наказанието докарващо нашия мир, и с неговите рани ние се изцелихме“ оставаме без думи. Този стих трудно може да се отнесе само към Израил след Вавилонския плен, понеже Израил не страда без вина, нито пък поради народа някой е изцерен. Освен това, в библейския текст стои причастиет מְחֹלָל (meholal), което трябва да се преведе „той бе прободен“. Така преводът е: „а той бе прободен“. Към това трябва да се добави, че думата פֶּשַׁע (pasa) , която е използвана в еврейския текст, се използва, за да изрази престъпление спрямо съюза на Израил с Яхве. Става ясно, че Божият раб е прободен заради нарушаването на Завета от страна на Израил. Но, разбира се, престъплението не е само на Израил. От Бога, чрез греха, се е отделило цялото човечество, т. е. и езичниците, така че „няма кой да прави добро“ (Пс. 14:1), понеже „всички съгрешиха“ (Рим. 3:23).
Господ Исус дойде, за да „потърси и спаси погиналото“ (Лук. 19:10) в греховете човечество. Той често пъти ядеше и пиеше с митари и грешници и беше техен приятел (Мат. 11:19). На книжниците и фарисеите, които морализаторстваха, Господ открито заяви: „не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Лук. 5:32). Господ Исус дойде, „праведник за неправедните“ (1 Петр. 3:18а), за да стане умилостивна жертва (срв. Евр. 2:17) за нас на кръста. Той доброволно понесе на кръста нашия грях (1 Петр. 2:24) и ни изкупи.
Господ Исус дойде за грешници като Варава и Пилат. Но, вероятно напълно неочаквано за моралистите Господ Исус Христос не осъди никого от тях. Нещо повече: след като чу несправедливата присъда, чрез която Пилат желаеше да запази своя пост на прокуратор, Исус му каза: „по-голям грях има оня, който Ме предаде на тебе“ (Йоан 19:11).
Вероятно не е случайно, че преди кръстната Си смърт Господ Исус се среща с двама грешници – Варава и Пилат. Всеки съгрешил по различен начин, но и двамата неправедни. Предвид техния произход, без да отричаме историческата реалност на двете лица, можем да допуснем, че в лицето на Варава, са представени грешниците от юдеите, понеже името Варава е еврейско, а в лицето на Пилат – грешниците от езичниците, понеже Пилат е римлянин, прокуратор, т. е. управител на Юдея от името на императора. Така още веднъж се подчертава всеобщността на греха, както и невъзможността хората, сами, със свои дела да се освободят от греховете си. Това можеше и го направи Господ Исус.
Поради всеобщността на греха, в лицето на Варава и Пилат можем да видим сами себе си. Вероятно някой би възразил: „Е, все пак, ако бихме могли да съпоставим двамата грешници: Пилат и Варава и дори да обсъждаме, кой от тях е по-грешен, то в никакъв случай не можем да сравним себе си, с когото да било от тях. Ако пък някой ни каже: „Да, но на тяхно място и вие бихте постъпили същото!“, то, ние, в свое оправдание, ще заявим, че нещата са такива, каквито са. Ние не сме съвременици на Господ Исус, живеем днес, в двайсет и първи век и нямаме нищо общо нито с Варава, нито с Пилат“.
Съгласна съм, че ние не знаем какво бихме направили, ако сме на мястото на Варава или Пилат. Грехът обаче, не би следвало да се измерва количествено-юридически: кой колко е грешен. Проблемът на греха е един и същ: когато съгрешаваме ние се отделяме от Бога, постъпваме егоистично, често пъти нараняваме нашите ближни, като се отнасяме не добре с тях. Разбира се, никой не отрича, че има разлика между това дали съм оскърбила някого и дали съм го убила, но и в двата случая е налице грях. В двата случая аз, егоистично съм предпочела своите страсти пред ближния си.
Когато Бог ни дари благодатта Си и доверието Си да осъзнаем, че ние също сме грешни, че често пъти сами се отделяме от Него, тогава ни дава уверение, че ни обича, че би желал ние отново да сме с Него и ближните си. При истинското покаяние, т. е. отвръщане от греха и обръщане към Бога, каещият се не мисли да измерва количествено греха си или пък да се самооправдава, подобно на Адам и Ева (Бит. 3:12-13), а се радва, че отново е бил намерен от Бога, подобно на самозаблудилата се овца (Лук. 15:4-5).
Благодарение на Господ Исус имаме невероятна утеха: дори да сме извършили грехове, подобни на тези на Пилат и Варава, всъщност, каквото и грехове да сме сторили, сме уверени, че нашият Бог, не е Бог, подобен на езическите богове. В Исус Христос сме сигурни, че Бог не е отвъден, далечен, недостъпен, че Той не блаженства самодоволно на Олимп, нито пие амброзия, с лавров венец на главата. В Исус Христос знаем, че Бог не само стана Човек, но че Той се принесе в жертва за всички хора, включително за нас. На главата Му бе сложен трънен венец и Той изпи до край чашата на страданията (срв. Мат. 26:39), а на кръста вкуси оцет (Йоан 29-30а).
Не е необходимо да сме герои, подобни на Херкулес, които сами, със свои титанични усилия да разкъсат собствените си греховни окови, за да бъдем одобрени от боговете на Олимп и да получим право на безсмъртие. Получавайки Божията благодат, осъзнавайки че сме грешници, можем да приемем Господ Исус, Неговата изкупителна и спасителна жертва и да желаем да бъдем и пребъдем с Бога. А Той не само ще ни направи наистина праведни, но Сам ще бъде с нас сега и до свършека на света (Мат. 28:20б). Амин.

Advertisements
This entry was posted in Публикации - Анна Маринова. Bookmark the permalink.

Пишете ми

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s